Обитавам волно Нищото
584
0
0
Лавината на неизвестното неспирна
ме поваля в мъка непозната.
Мисълта ми тъпче пак немирна,
сива, нова, безкрилата.
По пътеки светли все вървя
и поемам все щафети с цел недостижима...
Страх се сипе върху мен
като сняг над бурен океан през зима.
Живея все в тревога -
аз съм никой, никой пак!
Да заплача? Не, не мога.
Зима апатична в мен е, как?
Там, където трябва ли съм,
или само следвам интуитивната си мисъл?
Не тъжа, а се отчайвам,
и малко по малко се покайвам,
че търся тъй - без смисъл,
обитавам волно нищото със своята тъга,
която замъглява бъднината
и поразява окончателно моята съдба.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвет Всички права запазени
