В един живот объркан, страшен

изпълнен с толкова тъга. 

Едно дете така изплашено

започна да гради стена. 

Зад таз стена му беше силата, 

живееше със своите мечти, 

тя даде му закрилата, 

която някак го спаси. 

Години минаха, а детето все още градеше, 

то не знаеше как да се спре. 

За него закрилата важна му беше. 

Какво да ви кажа? Нали е дете. 

Но детето порастна, превърна се в мъж, 

а на мъжът кръвта закипя му. 

Стисна юмрук стената разби, 

водеше го, гордостта му. 

Мъжете са силни! Не им трябват стени! 

Повтаряше плахо през зъби. 

Но нещо във него му вика. Гради! 

Мъжете затуй сте родени. 

И почна да търси объркан и сам, 

чувстваше се някак половина. 

Отговор търсеше в света тъй голям. 

и ето намери любима. 

А в нея отговорите скрити бяха, 

които търсеше така мъжа. 

Мъжете наистина градяха, 

но дом за своите деца. 

Запретна ръкави и взе да гради, 

нали за туй  роден е, 

дом прекрасен той съгради, 

върбица нейде посади отпреде. 

И вятърна мелница издигна в страни, 

да напомня му вътре в сърцето, 

че бурята идва руши и вали, 

Но по-важно е после небето. 

От момчето изплашен, не остана следа, 

изгубено беше в тъмата, 

силният мъж остана сега 

да закриля си  плахо децата.