Върху колоната вселенска
покрита
с морски водорасли
виси
все още ненаписаното
завещание.
С перо на гарван
разкривам черно-бялото
послание
докато търся
вложеното между думите ...
Дъгата е несъществуващ мост
прегърнал
плочите безименни
върху които тихо паля свещ.
Керваните минаващи
над тях,
са целите окичени
с венци.
Като за празник е облечена
съдбата ...
А по лицето
на неродените все още
не съществуват знаци.
И образа е светъл
в огледалото,
като очакване за среща ...
Избистрените нощи
са премълчали невидяното,
в което битието диша
тежко.
Лекотата се усеща
единствено по пулса укротен
и по мелодията тиха...
От опакото на живота
звездите са красиви островчета,
а разминаването
е целувка...
Самотата е гравирана по дланите –
в оригинал!
А ненаписаното завещание,
виси,
като очакване
за бъдещо причастие.
В недостига на щастие
зачеваме мечти
и раждаме случайности.
Разсеяно улавям,
че очите ми са слепи,
а всъщност -
те са толкова усмихнати!
© Йоанна Todos los derechos reservados