Очите ми са слепи, но усмихнати

Върху колоната вселенска

покрита

с морски водорасли

виси

все още ненаписаното

завещание.

С перо на гарван

разкривам черно-бялото

послание

докато търся

вложеното между думите ...

Дъгата е несъществуващ мост

прегърнал

плочите безименни

върху които тихо паля свещ.

Керваните минаващи

над тях,

са целите окичени

с венци.

Като за празник е облечена

съдбата ...

А по лицето

на неродените все още

не съществуват знаци.

И образа е светъл

в огледалото,

като очакване за среща ...

Избистрените нощи

са премълчали невидяното,

в което битието диша

тежко.

Лекотата се усеща

единствено по пулса укротен

и по мелодията тиха...

От опакото на живота

звездите са красиви островчета,

а разминаването

е целувка...

Самотата е гравирана по дланите –

в оригинал!

А ненаписаното завещание,

виси,

като очакване

за бъдещо причастие.

В недостига на щастие

зачеваме мечти

и раждаме случайности.

Разсеяно улавям,

че очите ми са слепи,

а всъщност -

те са толкова усмихнати!