ода на омразата
Мразя Времето,
което отброява всеки миг,
в който си далеч от мен,
и го превръща
в сива вечност от страдание и болка.
Мразя Разстоянието,
което разтегля всеки милиметър,
с който сърцето ти бяга от мен,
и го превръща
в хиляди километри пустош,
чезнеща във самотата си.
Мразя богът,
които създаде
Времето,
Разстоянието,
Любовта;…
богът,
който сътвори този грозен, несъвършен свят,
в който съвършена е само болката,
хранеща мъртвите души;
свят, в който
две еднакви създания,
два отделени живота,
две допълващи се души,
не могат да бъдат събрани
и да бъдат отново съвършеното Цяло,
от което са произлезли.
Мразя всяка дума,
в която звуците грозно кънтят
и пробиват тъпанчетата на умъртвеното ми сърце,
шепнейки тихо за една Невъзможна Любов…,
говорейки за мечтата в реалността…
Мразя и мечтите…
всяка мечта,
в която образът ти
не е онази огледална повърхност,
която да отрази мечтата ,
да я накара да се пречупи
и да се върне при мен под формата на
сноп дъгови лъчи,
всеки носещ частица от твоята
стъклена душа…
Мразя всяка част от съсществуването,
щом от Едното, от Истинското, от Цялото,
с камата на земните грехове
безпощадно е отрязана едната половина…
щом цялата Вечност
носи на крилете си
само полуживи създания,
чиято “отрязана половина”
е захвърлена безмилостно на друг бряг,
в дуро измерение…
в друга част на пространството…
Цялото това нарязано ,
обезобразено и
поругано Съвършенство
призовава омразата ми.
О, как искам цялата тази омраза
да се превърне в огнена струя ,
да напусне тялото ми със сила и енергия,
убиваща всичко човешко…
след това, да се скита самотна…и
да изпепели всичко и всички,
които с разума си
убиват това, което никога
не ще бъде убито…
защото никога
не е било и
не ще бъде родено !!…
Това е трагедията, която ненавиждам,
в която участвам, смирено и тихо,
със сълзи на очите и
болка в сърцето…
Искам огънят на омразата
да достигне и теб…
да вплете в теб собствените си искри…
да се притопи в твоя пламък
(защото и ти си огън…)
да те понесе на червените си криле…
и да те доведе пак при мен…
Бих те взела…бих горяла с теб…
бих те държала, плахо, с треперещи ръце…
О, как мразя и ръцете си,
които при всеки допир показват,
че ти си отделно създание;
ръцете,
които болезнено напомнят,
че завинаги сме разделени…
че две души
никога няма да станат една,
че две сърца
никога не ще забият като едно…
***
Целувам те, моя огнена мечта…
Целувам цялото несъвършенство,
което сътвори теб, …и любовта,
защото вие сте Съвършенството…
Ти, Мечта, и ти, Любов!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Хавишам Todos los derechos reservados
