Разпътна младостта сега ми маха.
Повръща ми се от човешките лица.
В човешките съдби докрай изтляха
доспехи бляскави и рицарски сърца.
Безлични, непотребни еднодневки -
за тях не трябва крепост, трябва ров.
Дълбок! - Да ги погълне, но вовеки.
Да няма помен от човек и послеслов.
Земята няма да търпи такава плесен -
егоистична, безпардонно алчна, зла.
Нахални буболечки в късна есен,
пълзящи към сакралните била... ...