Разпътна младостта сега ми маха.
Повръща ми се от човешките лица.
В човешките съдби докрай изтляха
доспехи бляскави и рицарски сърца.
Безлични, непотребни еднодневки -
за тях не трябва крепост, трябва ров.
Дълбок! - Да ги погълне, но вовеки.
Да няма помен от човек и послеслов.
Земята няма да търпи такава плесен -
егоистична, безпардонно алчна, зла.
Нахални буболечки в късна есен,
пълзящи към сакралните била...
Поглеждам залеза с възвишен блясък.
С достойнство отзвучаващ всеки миг.
Раздава злато до последно. Без остатък.
И си отива най-самотен. Но велик!
© Младен Мисана Всички права запазени