Днес си обещах - нов човек ще бъда.

Днес си възложих тежката присъда -

за да потегля, първа крачка ще направя,

вчерешния ден ще се наложи да забравя.

Клетва тежка дадох, но денят е дълъг.

Сутрин е още и ще започна с първи залък.

Залък малък, но тежък за преглъщане,

защото вече няма да има билет за връщане.

Глава вдигам, с ръка очите засенчвам.

В хоризонта наивно сега се втренчвам.

Без да наблягам на излишни акценти,

копнея за тъй приказните ни моменти. 

"Водата и огънят не се съвместяват" -

физиците не спираха да ни го заявяват.

Но мойта огнена душа - крайно непослушна

глуха остана и силно в теб се гушна.

Времето забавихме, фактите забравихме.

За всяка милисекунда сляпо се раздавахме.

Всяка твоя капка пресушавах уж на игра,

а ти потуши всяка подадена от мен искра.

Искра по искра, капка по капка,

прихванати с хишническа захапка,

погубвахме се, но нас не ни болеше -

беше сладко, но времето си летеше.

"Имаме цялото време на света" - каза ти.

Капка остана една и една искра да изгори.

Спрях. Погледнах те в очите. Поклатих глава.

С нашия егоизъм щяхме от нас да лишим света.

Да напояваш земята под нас нужен си ти,

а аз да топля плодовете ти - моля те, прости!

Казвам ти "сбогом", преди да бъде късно,

върви и забрави мен и съзнанието мръсно.

Слънцето залязва, денят вече се секва.

Време е печат да ударя на моята клетва.

На мен ми стига да знам, че си добре - 

че днес си голям, колкото цяло море.

Печатът е ударен. Поемам по дългия път.

С нов мироглед очаквам всеки райски кът. 

Моите искри започват и те да се разрастват -

започват да се пръскат и всекиго да бедстват.

За жалост, утре нова сутрин ме чака -

спомени нови, с по-коварна атака.

Може и голяма като слънцето да стана,

но барут да разпали сърцето ми - така и не остана.