Днес си обещах - нов човек ще бъда.
Днес си възложих тежката присъда -
за да потегля, първа крачка ще направя,
вчерешния ден ще се наложи да забравя.
Клетва тежка дадох, но денят е дълъг.
Сутрин е още и ще започна с първи залък.
Залък малък, но тежък за преглъщане,
защото вече няма да има билет за връщане.
Глава вдигам, с ръка очите засенчвам.
В хоризонта наивно сега се втренчвам.
Без да наблягам на излишни акценти,
копнея за тъй приказните ни моменти.
"Водата и огънят не се съвместяват" -
физиците не спираха да ни го заявяват.
Но мойта огнена душа - крайно непослушна
глуха остана и силно в теб се гушна.
Времето забавихме, фактите забравихме.
За всяка милисекунда сляпо се раздавахме.
Всяка твоя капка пресушавах уж на игра,
а ти потуши всяка подадена от мен искра.
Искра по искра, капка по капка,
прихванати с хишническа захапка,
погубвахме се, но нас не ни болеше -
беше сладко, но времето си летеше.
"Имаме цялото време на света" - каза ти.
Капка остана една и една искра да изгори.
Спрях. Погледнах те в очите. Поклатих глава.
С нашия егоизъм щяхме от нас да лишим света.
Да напояваш земята под нас нужен си ти,
а аз да топля плодовете ти - моля те, прости!
Казвам ти "сбогом", преди да бъде късно,
върви и забрави мен и съзнанието мръсно.
Слънцето залязва, денят вече се секва.
Време е печат да ударя на моята клетва.
На мен ми стига да знам, че си добре -
че днес си голям, колкото цяло море.
Печатът е ударен. Поемам по дългия път.
С нов мироглед очаквам всеки райски кът.
Моите искри започват и те да се разрастват -
започват да се пръскат и всекиго да бедстват.
За жалост, утре нова сутрин ме чака -
спомени нови, с по-коварна атака.
Може и голяма като слънцето да стана,
но барут да разпали сърцето ми - така и не остана.
© Кристина Рускина Всички права запазени
в ръката с букет,
тук погледни,
там се поспри
нейде за всехи,
има утехи ...