Сапфирът потъмнява, превръща се в обсидиан.

Тъй бързо е изстинал огънят, че камъкът е почернял.

Тъй ще угасне пламъкът, да не загина аз.

На клада струпах всичките копнежи и с ярост ги запалих.

За да горят, изгарят и изпепеляват, но вън от мен и надалече.

Воал от дъждове солени покрива образа замислен.

А плащ от аскетично черно прикрива белези от истини.

Пропадам и потъвам немощна във мрачна и горчива сладост.

Погълната от черна бездна, треперейки от болка се изправям.

И се разлива топлина във вените, звезди и слънце ме обличат в бяло.

Но вместо рани-благодатен трепет

превзема тленното ми тяло.

Пленява ме земя от камък- безплодно и коварно изкушение.

И път не виждам по-нататък от тихото и ледено безвремие.

Ще се сменят луни и рози ще разцъфнат, във огнен пурпур, в кървав бархат.

И камъкът ще се смили над пламъка, желязната си хватка ще отслаби.

През изумруд ще ходя, по бисери ще стъпвам. Лъчист брилянт на челото ще грее.

С одежди от лазур във здрача ще замръквам, а укротеният ми пламък ще запее.

За туй, как някога пропадна във буря-огън, върху земен камък.

Освободи го камъкът, но си открадна, искра от неугасващия пламък...