Толкова вечери небето е сияло
със алчните фенери на звездите,
докато ти си ме приспивал. Бавно.
Като камбани плачат в ушите ми
песните ти. А сърцето
повтаря "Ето, идва краят.
Без Него ще сияе ли небето?"

Задръж минутите, часовника, Вселената.
Убий промените и спри света,
защото ето я - със крачките на Времето
на пръсти идва Безсмъртната. Смъртта.
В дома и няма песни - там ще пее
мълчанието. Песните ти ще умрат
и целият ми свят ще оглушее.

Очи - избухващ Космос, устни - пясък.
Те вече нямат песни. Птиците във теб
умряха. Гледам твоето угасване
и не съзирам своя път напред.
Убий часовника и спри стрелките му -
без теб умират моето небе
и алчните фенери на звездите ми.