-Вече не знам какво искаш!

-Искам само малко любов...

-Не осъзнаваш колко много изискваш!

-Нима е толкова ужасен моя зов?

-Какво означава това?

-От доста време аз тихо крещя,

и вече не плача, а рева,

отвън съм безмълвна, отвътре трещя.

Искам само малко признание,

малко близост,

малко внимание...

О, Боже каква низост!

Искам да знам, че ти липсвам,

да знам, че бурята в мен, бушува и в тебе

Да знам, че никога не ти писвам,

дори когато се държа като бебе.

Да ме прегърнеш,

и целият свят да го няма,

с обич да ме обгърнеш,

а не да потъвам сама в тази яма!

Да, може би много искам.

Явно трябва да спра,

не искам да те притискам,

живота ти няма да вгорча...

-Чакай, недей така...

-Късно е, вече реших.

Исках само да ми подадеш ръка,

но явно тотално сгреших!

-Аз ще те обичам, обещавам

ето трябваше просто да кажеш...

Грешката си осъзнавам!

По-рано трябваше да го покажеш!

-Щом трябва да казвам,

има ли смисъл,

аз всеки ден го показвам,

но за мен, на теб не ти идва мисъл.

Понякога трябва да кажеш край,

и мисля че дойде нашето време!

И двамата ще търсим своя рай,

защото това тук е голямо бреме!

...

Краят боли, но пък освобождава,

и може да е много труден,

но да търсиш щастие си заслужава,

а ти се чувстваш сякаш събуден.

Няма лош край, само гадно начало,

Няма смисъл да го отбягваш,

защото животът е огледало,

и на доброто което си дал, ще се радваш!