-Вече не знам какво искаш!
-Искам само малко любов...
-Не осъзнаваш колко много изискваш!
-Нима е толкова ужасен моя зов?
-Какво означава това?
-От доста време аз тихо крещя,
и вече не плача, а рева,
отвън съм безмълвна, отвътре трещя.
Искам само малко признание,
малко близост,
малко внимание...
О, Боже каква низост!
Искам да знам, че ти липсвам,
да знам, че бурята в мен, бушува и в тебе
Да знам, че никога не ти писвам,
дори когато се държа като бебе.
Да ме прегърнеш,
и целият свят да го няма,
с обич да ме обгърнеш,
а не да потъвам сама в тази яма!
Да, може би много искам.
Явно трябва да спра,
не искам да те притискам,
живота ти няма да вгорча...
-Чакай, недей така...
-Късно е, вече реших.
Исках само да ми подадеш ръка,
но явно тотално сгреших!
-Аз ще те обичам, обещавам
ето трябваше просто да кажеш...
Грешката си осъзнавам!
По-рано трябваше да го покажеш!
-Щом трябва да казвам,
има ли смисъл,
аз всеки ден го показвам,
но за мен, на теб не ти идва мисъл.
Понякога трябва да кажеш край,
и мисля че дойде нашето време!
И двамата ще търсим своя рай,
защото това тук е голямо бреме!
...
Краят боли, но пък освобождава,
и може да е много труден,
но да търсиш щастие си заслужава,
а ти се чувстваш сякаш събуден.
Няма лош край, само гадно начало,
Няма смисъл да го отбягваш,
защото животът е огледало,
и на доброто което си дал, ще се радваш!
© Ева Илиева Всички права запазени