Свита на кълбо,
плачеща като малко дете,
отпускам глава
към земята - единствената.
От затворените очи тръгват сълзи.
Падат. Създават локви - солени, горчиви.
Ах, как искам да се удавя в тях!
Сърцето тупти.
Изтласква кръвта към раната.
Към невидимата рана на моята душа.
Треперя. От студ и самота.
Сама. Колко ми е познато това...
Протягам ръка към нищото.
Всичко е в мъгла.
Нищо. Тъмнина. Страх. И самота.
Празнина.
Потъвам.
Все по-надолу и навътре.
Спри! Спри, моля те, тази мъка!
Накарай я да изчезне!
Има ли смисъл да се боря?
Дали? Да продължавам ли?
Сивота. Обгражда ме. Заслепява ме.
Слепец, търсещ светлина.
Сълзите продължават да се стичат.
Сърцето продължава да тупти.
Спрете! Погребете ме! Искам да умра!
Удавете ме в мъката гореща!
Не искам повече да чувствам!
От чувствата боли!