От години пазех, в избата си вино!
От години пазех в избата си вино,
сякаш беше подарък за любим,
не намирах повод , нито думи,
да го отворя, да го споделим .
Зарекла бях се, когато оздравее,
на верандата със поглед благ,
устните му с вино да залея,
обич моя и приятел драг.
Отиваше си времето полека,
болестта му глождеше душата,
и моята, състари се, сякаш век,
молех се, дано намерим лек…
Сънувах го с празна чаша в ръка
с усмивката си мила и подкупна,
подкани ме виното, да донеса,
ще пием двама, да не съм сама!
Отпивах от горчивите му капки,
напих се до без памет дори,
и чувствах устните му сладки,
и огън как душата ми гори.
Беше си отишъл със съня,
като мираж, там сред елите,
по устните ми, сладка горчивина,
отпиваха шеметни звездите!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миночка Митева Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
