От години пазех, в избата си вино!
От години пазех в избата си вино,
сякаш беше подарък за любим,
не намирах повод , нито думи,
да го отворя, да го споделим .
Зарекла бях се, когато оздравее,
на верандата със поглед благ,
устните му с вино да залея,
обич моя и приятел драг.
Отиваше си времето полека,
болестта му глождеше душата,
и моята, състари се, сякаш век,
молех се, дано намерим лек…
Сънувах го с празна чаша в ръка
с усмивката си мила и подкупна,
подкани ме виното, да донеса,
ще пием двама, да не съм сама!
Отпивах от горчивите му капки,
напих се до без памет дори,
и чувствах устните му сладки,
и огън как душата ми гори.
Беше си отишъл със съня,
като мираж, там сред елите,
по устните ми, сладка горчивина,
отпиваха шеметни звездите!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
