Ситни капки самота – искрящи и студени,
блестящи нощни слънца – в черното небе изгрели,
взирам се в тях с мисли разбъркани,
вдигам ръце лъчите да взема разхвърляни.

Нощем долитам тихо на перваза, сядам, гледам есента,
безшумно се отронват златни, мъртвите листа,
зимата долитам с песен,
лятото – с тъга.

Колко века над леглото ти съм пяла бисерни песни за нощта,
колко думи са изтекли, паднали като есенни листа!
През прозореца се взирах бледо в твоето лице,
на перваза седнала те чаках под мастилено небе.

И сега продължавам да идвам, но перлено вече мълча,
разбрах – не чуваш моите песни, не достига до тебе гласа!
Защо отново съм тук, питам белите слънца,
всяка вечер обещавам да не идвам, но ето, безполезно! – с прекършени криле на перваза стоя...

05.03.2015