27 feb 2015, 0:53

Отразен

  Poesía
596 0 0

Нощта настъпва тъй бавно, бавно,

малки птички летят си някак тайно,

аз сам стоя далеч от всички хора,

макар да чувствам нуждата си от опора.

 

Гърбът ме мъчи, натежава му аза,

стоя безмълвен, като нечия вехта ваза,

само за украса предмет безличен,

изгорял, посърнал, сив и безразличен.

 

Отхвърлен, ненужен чувствам се аз,

макар и да вярвам в общото нас,

мечтая и мене някой да забележи,

а душата ми бледа да плувне от копнежи.

 

Да усетя, че някой мене ме разбира,

че сърцето му топло в миг се провокира,

да люби и мрази заедно с мен,

да почувствам моя малък свят отразен.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Зеленко Зеленков Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...