Feb 27, 2015, 12:53 AM

Отразен

  Poetry
595 0 0

Нощта настъпва тъй бавно, бавно,

малки птички летят си някак тайно,

аз сам стоя далеч от всички хора,

макар да чувствам нуждата си от опора.

 

Гърбът ме мъчи, натежава му аза,

стоя безмълвен, като нечия вехта ваза,

само за украса предмет безличен,

изгорял, посърнал, сив и безразличен.

 

Отхвърлен, ненужен чувствам се аз,

макар и да вярвам в общото нас,

мечтая и мене някой да забележи,

а душата ми бледа да плувне от копнежи.

 

Да усетя, че някой мене ме разбира,

че сърцето му топло в миг се провокира,

да люби и мрази заедно с мен,

да почувствам моя малък свят отразен.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Зеленко Зеленков All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...