Отречена

Тя върви по пустата улица,

вперила поглед в тъмнината.

Сълзи се стичат и ù мокрят устните...

оглежда се - не вижда светлината.

Върви, а в нея само мраз и болка

сърцето ù във черна клетка слагат.

Объркват я свирепо и жестоко,

безмълвна тя във две посоки бяга.

Не знае колко път пред нея има 

и още колко трябва да върви!

Дори през лятото за нея вее зима

и толкова ужасно я боли.

Видяхте ли я, хора, по земята,

във кал пълзейки да отстоява свойта чест?

Видяхте ли я, забила поглед в небесата,

как мъкне още своя тежък кръст?

Проклета беше тя от завист чужда,

заради несподелената си обич да живее в мрак.

И нейните, и чуждите да я отблъскват,

отправяйки към тях последен глас!