Извън поетичните думи
съм тих и спокоен човек.
Вървя по нелеките друми.
Жените обичам от век.

Жените са моята слабост.
Признавам с червено лице.
Жените са болка и радост
под светло младежко небе.

Дали съм различен? Не мисля.
Това е излишен разкош.
Подреждам човешките смисли.
Мълчи непрегърната нощ.

Понякога плачех – нормално –
от болка любовна в зори,
но нямаше нищо фатално.
Това е животът, нали?

Заплащах познатите сметки
за ток, за храна и вода.
Целувах красивите гледки
с поредна родена творба.

Погребах и близки – болеше! –
в студена и черна земя.
Сърцето – признавам – кървеше
и нямах кураж да вървя.

Димитър се казвам. Здравейте!
Подавам човешка ръка.
Да бъдете мрачни, недейте...
Какво ще ви коства това?

Свирете, другари, без ноти!
Не искам, другари, да спя.  
Творя и обичам живота,
защото познавам смъртта!