Днес съм тук, сега.
В призмата на настоящето.
Застанал чинно на брега,
пред който зее предстоящото.
Вървя без път и цел.
Борбата в мен утихва.
Чакам последния шрапнел
и саркастично се усмихвам.
Миналото ми, не достатъчно епично,
ми остави само безнадеждност.
Без трусове, без сеизмичност.
Без нищо да подрежда.
Вървя. Не спирам. Но накъде?
Защо вървя, се питам
и въпросът сърцето ми боде.
Дори на него не мога да разчитам...
Докъде ще стигна, накъде вървя?
А диря? Дали след мен остава?
Не съм ранен и не кървя.
Това не е ли признак за забрава?
Утъпкани пътеки не обичам,
но в пущинака дирите се губят лесно.
Оставям само думи, които не отричам,
лъхат единствено на плесен.
Задухът на топлите повеи,
студът на ледения вятър,
битките с измислени злодеи,
всичко туй не е ли просто театър!?
А мечтите? Те какво са?
Празни мисли, загуба на време?
Безсмислени въпроси,
покълнали без семе?
Вървя. Ще продължавам.
Зная, че във края на света,
само прах и спомени остават.
Дано поне съм спомен
              за открехната врата.

Нехайко