Овъглено сърце

Иде отново чувството познато.

Май не ще дочакам слънчевото лято.

Изпепелих се подир мечта, която

тъй и не ме отведе до нечие сърце от злато.

А сърца срещнах неверни,

завистливи,

лицемерни,

похотливи,

но и диви.

Нямаше сред тях красиви. 

Те, за жалост, бяха винаги край мен.

Уви, тъгувах аз, но с характер съм роден!

Тъй днес по улиците скитам

и себе си усърдно питам:

“Защо ми е сърце непомрачено,

щом моето е вече овъглено?”.