Луната набързо се свря помежду ни,
нахално изплези език.
Притисна ме ти и вълшебните думи
в твойте целувки открих.
В лятната вечер градът се разшава
усетил прохладния бриз.
Край пъстрите люлчици вдигаше врява
детенце с ненужен каприз.
Звъни телефонът. Мъжът ми: „Къде си?!
Аз вече съм тук, у дома.
Какъв таратор е, щом пак е без чесън?!“
Уф, прозаични неща! ...