За това, че живея, аз нямам ни капка вина.

И дали да ме има, мама даже и мен не попита.

И защото е ясно – накъдето да тръгна – стена,

ми остава да счупя главата си тежка в гранита.

Да съм тартор на бунта в коптора – за луди приют.

Пандизчията, който проклина живота си дълъг.

Да съм сто килограма изсъхнал на припек барут! –

или шепа надежди, избухнали в писък на гълъб.

И понеже не съм се родил да умра слугинаж,

свободата пред мене повдига невиждана летва.

И засилвам се аз като бик срещу яркия плащ! –

който вее ехидно срещу ми съдбата несретна.

И понеже животът не ме ръсна с чимширен букет,

аз за всичките болки на света се усетих виновен.

Ей това му е гадното човекът да стане поет! –

вечно пие вината с мезе от строшени окови.

Свободата – мравуняче, плъпнало откъм гърба.

Свободата – надежда, избухнала в плисък на гълъб...

Благославям я тази моя зла, пандизчийска съдба –

в арестуваното ми тяло да ми щрака – свободен! – акълът.