“...да имаше един между женихите

        да счупи стана и да ме открадне!”

                        Маргарита ПЕТКОВА, “Истината за Пенелопа”

Посрещна Пенелопа своя чакан,

обичан Одисей от път далечен,

и пак им бе любовно ложе в мрака

вековен пън – маслината отсечена.

Гъркинята бе горда – бе тъкала,

а нощем разтъкавала платното,

душата й, като плътта й бяла,

бе чиста и безхитростна...

Защото

бе съхранила вярност на съпруга,

обречена да стане мит безсмъртен,

макар че бе допускала и друго –

пиян жених вратата да изкърти,

да счупи стана, да я грабне тръпна

и да се свърши с чакането в мрака.

Но тя потисна мисълта престъпна –

нали все пак успя да го дочака,

нали от днес додето свят светува

в суровите пространства на Европа

една легенда щеше да раздува

и слави верността на Пенелопа...

А Одисей си мислеше разсеян:

– Такава ярка слава е излишна.

Единствен той се беше бил за нея,

за нея – четиридесетгодишната...

– Почакай, Пенелопа! – рече тихо.

– Разбирам гордостта ти, но почакай!

Не тебе всъщност искаха женихите,

а царската корона на Итака...