Чувам зов от далеко,
гайда свири на хълма,
овчар си стадата гледа,
мома до него менци излива,
що пълни, вода за овцете.

Разстила се зов по полето,
Заран Слънце ощ не изгряло,
гайдата птиците вдига,
шумят вече полски животни,
та подире й пеят петлите.

Утрин по хоризонта веч тича,
гайдата с живота се слива,
лъчи хълм и долина обливат,
иде подире на зов Светлината,
денят събира тука все що е в гората.

Зовът на гайдата е вече песен,
не сал той е по хълм и полето,
всичко с него е в момент безтелесен,
за всяка душа мечтан и бленуван,
потоците се вече не чуват,
магия се носи, гъделичка сърцето.

Полита орел над земята, гледа и слуша,
в синя необят магията носи,
на гайдата с юнашки вик приглася,
песента вид завършен добива,
като в едно се зовът на гайдата и дивото слива,
всичкото мръсно с красота се измива.