Мога да пиша днес. 

За теб. 

За това, че си красива.

Жива. И добра. 

Не се нуждаеш от писма. Цветя. И време. 

Грешно. Незначително. Пропиляно в празнота. 

И си красива.

Много при това. 

Душата ти е жива.

Слънцето изгрява от нея. 

Заслепяваш живите-умрели.

А след това и път им правиш. И май не си добра. 

Видели светлината ти, 

в света им мрачен, продължават да се бродят. 

Слепи и сами. 

Не виждащи света си. 

От слънцето, което ги огря. 

За малко. 

Ти повече от достатъчно не даваш. 

Не се показваш в цялата си пищност.

Никой не би могъл да понесе. 

Те губят се от видяно за минута.

Какво ли би било, ако са две?

И там. Оставяш ги да дишат. 

Да бродят слепи и сами. 

Да търсят път в света си мрачен. 

Да просят с празни шепи за слънчеви лъчи.