Мога да пиша днес.
За теб.
За това, че си красива.
Жива. И добра.
Не се нуждаеш от писма. Цветя. И време.
Грешно. Незначително. Пропиляно в празнота.
И си красива.
Много при това.
Душата ти е жива.
Слънцето изгрява от нея.
Заслепяваш живите-умрели.
А след това и път им правиш. И май не си добра.
Видели светлината ти,
в света им мрачен, продължават да се бродят.
Слепи и сами.
Не виждащи света си.
От слънцето, което ги огря.
За малко.
Ти повече от достатъчно не даваш.
Не се показваш в цялата си пищност.
Никой не би могъл да понесе.
Те губят се от видяно за минута.
Какво ли би било, ако са две?
И там. Оставяш ги да дишат.
Да бродят слепи и сами.
Да търсят път в света си мрачен.
Да просят с празни шепи за слънчеви лъчи.
© Саня Георгиева Всички права запазени