ПИСМО ДО ПОИСКВАНЕ

Устните лепнат,

жадни отвътре – сухи отвън.

Някъде сякаш капе вода.

Чувам я. Време е! Тръгвам,

а миражният звън

се превръща в единствена  нейна следа.

Вървя напряко – през пустинята,

в това обезводнено дъно на океан.

Клепачите тежат, изчезнало е  синьото

и е смразяващо и страшно – АЗ СЪМ САМ!

Аз, още дишаща материя -

един случайно оцелял,

като в митично суеверие,

създадено от Господа – от кал.

Задъхвам се,  препъвам се,  не мога.

Но нямам избор, трябва да вървя.

За да  угасне този огън

в отблясъка на падаща вода.

Сърцето с марш на барабани

кънти дълбоко още в мен

и ме превръща във мембрана,

разтърсваща света изпепелен.

Къде сте, хора, аз не искам да  умирам,

дори и сам нашир и длъж...

Изведнъж се сепвам и разбирам,

... че отвън прозореца ми...  капе дъжд...