Писмо до поискване
ПИСМО ДО ПОИСКВАНЕ
Устните лепнат,
жадни отвътре – сухи отвън.
Някъде сякаш капе вода.
Чувам я. Време е! Тръгвам,
а миражният звън
се превръща в единствена нейна следа.
Вървя напряко – през пустинята,
в това обезводнено дъно на океан.
Клепачите тежат, изчезнало е синьото
и е смразяващо и страшно – АЗ СЪМ САМ!
Аз, още дишаща материя -
един случайно оцелял,
като в митично суеверие,
създадено от Господа – от кал.
Задъхвам се, препъвам се, не мога.
Но нямам избор, трябва да вървя.
За да угасне този огън
в отблясъка на падаща вода.
Сърцето с марш на барабани
кънти дълбоко още в мен
и ме превръща във мембрана,
разтърсваща света изпепелен.
Къде сте, хора, аз не искам да умирам,
дори и сам нашир и длъж...
Изведнъж се сепвам и разбирам,
... че отвън прозореца ми... капе дъжд...
© Валентин Иванов All rights reserved.
