Писмо от манастирския идиот
Немилостиво, слънцето пече.
А аз седя и бая си на гнидите.
И – тежка като есенно врабче –
лети ми мисълта през керемидите.
Игуменът със мен не е тъй строг.
Не ми чете молитвите си ялови.
Защото аз му казах – няма Бог.
А той от мене взе да гони дяволи.
Цял ден пред Богородица стърча.
И кръстя се с душица разтреперана.
Или на манастирската бахча
изтръгвам лук за Тайната вечеря.
Оная нощ един лъстив монах
като жена скимтя и ви в кревата си.
Мен напоследък много ме е страх,
че нощем в манастира спи Рогатия.
В магèрницата сипват ми чорба.
Поят ме с вино – сякаш в преизподнята.
И удрят го със мен на веселба,
глумят се с мен – тълпа чревоугодници.
Но аз ще се събудя някой ден
и страшно ще заудрям по клепалото.
Да възвестя, че Бог е вече в мен –
единство между мисъл, дух и тяло.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валери Станков Todos los derechos reservados
