Когато ми написа първото писмо, гласа ти чух,
глас като на чайка, скитаща покрай морето,
глас безбожно силен, но и глух –
навяващ скръбни мисли на сърцето.
Очите ти ме гледаха през редовете,
очи дълбоки, потънали във морскосиньо,
като пенливите вълни, в които слънце свети,
но не достигайки до пясъчното дъно.
Нежно думите докосвах с пръсти
и със тях рисувах ти косите,
ситни, къдрави, златисти,
като песъчинки парещи, които с вятъра отлитат.
Писмото ти с тъга прочетох и със болка във сърцето,
но и че те видях – със радостно вълнение,
в бутилка сложих отговор и пуснах я в морето,
и с надежда се замолих да видиш ти и мене.
Тя отплува бавно към безкрая,
по вълните скоростно отведе я течението мъртво,
дали ще стигне пак до тебе - аз не зная,
а при мисълта в скала да се разбие, кротичко потръпвам.
Сега съм аз безпомощна Сирена,
на брега стоя и чакам с поглед вдъхновен,
и се моля само принц да не я вземе,
че за мене принцове не искам – само теб за мен.
Ако трябва, със години ще се взирам
в корабите, гордо плаващи по бурните води,
и във всяко морско зайче тебе ще намирам,
и ще те видя някой ден, когато Посейдон ни отреди.
© Радостина Димитрова Todos los derechos reservados