Когато ми написа първото писмо, гласа ти чух,

глас като на чайка, скитаща покрай морето,

глас безбожно силен, но и глух –

навяващ скръбни мисли на сърцето.

Очите ти ме гледаха през редовете,

очи дълбоки, потънали във морскосиньо,

като пенливите вълни, в които слънце свети,

но не достигайки до пясъчното дъно.

Нежно думите докосвах с пръсти

и със тях рисувах ти косите,

ситни, къдрави, златисти,

като песъчинки парещи, които с вятъра отлитат.

Писмото ти с тъга прочетох и със болка във сърцето,

но и че те видях – със радостно вълнение,

в бутилка сложих отговор и пуснах я в морето,

и с надежда се замолих да видиш ти и мене.

Тя отплува бавно към безкрая,

по вълните скоростно отведе я течението мъртво,

дали ще стигне пак до тебе - аз не зная,

а при мисълта в скала да се разбие, кротичко потръпвам.

Сега съм аз безпомощна Сирена,

на брега стоя и чакам с поглед вдъхновен,

и се моля само принц да не я вземе,

че за мене принцове не искам – само теб за мен.

Ако трябва, със години ще се взирам

в корабите, гордо плаващи по бурните води,

и във всяко морско зайче тебе ще намирам,

и ще те видя някой ден, когато Посейдон ни отреди.