Чувство тежко, тъжно ме обгръща в клетница ме то превръща. Да, знам, това е болката в моята недъгава душа... Недъгава, защото винаги като ме погледнеш тя замръзва. Като чуе твоя дума все се пръсва и не мога да я събера. Душата своя аз не мога да разбера... Защо се самоизмъчва, защо тъжи?! Явно за сърцето си скърби. За сърцето, милото и то, свило се е на кълбо. Душата моя, полудяла, знаеше за таз раздяла. Знаеше за тоз отчайващ ден, в който и разум, и сърце, душа ще умират по една. Но не искаще, не чуваше думите горчиви. Сега боли го от тръните трънливи... Но тъй, тъй и до днес то не престана да се надява, че още не е изгоряло и ще светне пак в мрака. Надяваше се и сърцето, но и него го нямаше... На прашинки вече ставаше. А разума и той искаше да спаси сърцето и душата, но те бяха силни, непреклонни, не вярваха на думите отровни. Вярваха на едни очи, пред които свеждаха глави. А аз ли? Аз какво да правя - не мога сърцето и душата да оставя. Взех ги със себе си. Забравих за разума. Тогава не ми мина и през ума, че ще го нараня. Но сега сърцето и душата са безкрайно мъртви заради теб, останах и без късмет... Единствено разума остана за спомен, че ме имаше някога огнена, пламтяща, за радост и живот горяща. Сега не чувствам, не дишам, не живея, в мечтите си не се рея. Само мисля и говоря, думи някакви безгласни, ни чувства, ни стремежи страстни. Това сме ние по отделно, чувство мъчно, не човешко.
© Милена Йорданова Todos los derechos reservados