Под асмата

            на светлата памет на Майка ми!

Пред мен са: двор със бурени обрасъл,

прозорци заковани със греди́ –

нима съм тук аз, боже мой, отраснал

във някакво вълшебство от преди́!...   

Не бях се връщал толкова години,

къде е вече „старият живот“

и  Майка ми със тъжна радост: „Сине!“ –

на „прокълнатият“ да ме посрещне вход...

А тя самата прокълна го някога

когато търсех към Безкрая брод

и още помня я: стои́ разплакана

като останала пред пресен гроб!...

... А тръгнах аз, дори не се обърнах,

за сбогом не помахах със ръка,

но днес е късно и защо се върнах

във споменът препълнен със тъга!...

... Съседите?... И тях сега ги няма

със майка ми са тръгнали и те

на общата „екскурзия“ голяма –

повикани от нощното небе...

Но ако има Рай, са там тогава,

и майка ми салата прави пак –

ракията в леген се изстудява,

и сядат под асмата в ранен зрак...

Надигат чаши... Чукат се за здраве

на своите безпътни синове́

и сигурно това ще продължава

под старата асма със векове́...

... Във този миг (о боже!) бих поискал

до тях да седна, дето и да са́ –

и обещавам, че поемам  риска

от днес натам да вярвам в чудеса́!...

11.08.2021.