Под асмата
Под асмата
на светлата памет на Майка ми!
Пред мен са: двор със бурени обрасъл,
прозорци заковани със греди́ –
нима съм тук аз, боже мой, отраснал
във някакво вълшебство от преди́!...
Не бях се връщал толкова години,
къде е вече „старият живот“
и Майка ми със тъжна радост: „Сине!“ –
на „прокълнатият“ да ме посрещне вход...
А тя самата прокълна го някога
когато търсех към Безкрая брод
и още помня я: стои́ разплакана
като останала пред пресен гроб!...
... А тръгнах аз, дори не се обърнах,
за сбогом не помахах със ръка,
но днес е късно и защо се върнах
във споменът препълнен със тъга!...
... Съседите?... И тях сега ги няма
със майка ми са тръгнали и те
на общата „екскурзия“ голяма –
повикани от нощното небе...
Но ако има Рай, са там тогава,
и майка ми салата прави пак –
ракията в леген се изстудява,
и сядат под асмата в ранен зрак...
Надигат чаши... Чукат се за здраве
на своите безпътни синове́
и сигурно това ще продължава
под старата асма със векове́...
... Във този миг (о боже!) бих поискал
до тях да седна, дето и да са́ –
и обещавам, че поемам риска
от днес натам да вярвам в чудеса́!...
11.08.2021.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
