Под червената луна

Този нощ има нещо ново във въздуха.

Тишината е покрила света с наметалото си,

дори щурецът свойта песен не пее.

И пак с копнеж излизаш на балкона

и виждаш я с целия ù блясък.

Сред облак червен дим, тя бавно стъпка,

в копринена рокля, кърваво червена,

черен вятър като наметка я обвива.

Тя е всичко – майка и дъщеря,

кралица и мръсница, богиня и демон.

Очи няма, само кръв се стича от тях,

но пак погледа ù може да почувстваш,

скрит зад усмивката на тез устни червени.

Затваряш за миг очи и мигът изчезва,

но магията е още тук, като аромат в стая.

И тогава я виждаш отново, в лик променен.

Високо в небето, сред червени облаци

излиза пълноликата червена луна

и в огнената ù осанка виждаш онази усмивка,

дето нивга не ще забравиш, докато си жив.

И сам се усмихваш, смаян от новата ù красота.

И знаеш, че тя винаги ще бъде там,

достатъчно е просто да я погледнеш.