Под покрива на сламена къщурка,
в сакарско село аз съм се родил
и в песента на мамината хурка
на щастието дните съм открил.
Земята родна давала ми сила,
Балканът за Инджето ми е пял.
Една мечта ме светла озарила –
света да видя по-красив и бял.
И тръгнал съм по трудните пътеки
мечти да сея, радост, красота –
да може в мене да намери всеки
частица нежност, обич, доброта.
Животът ми така до днес премина,
но аз не сбъднах своята мечта.
Светът остана си сурова глина,
заровена безчувствена в пръста.
Не са шега човешките ни нрави,
не се променят за един живот.
На злото нишките са тъй корави,
че още ни държат в жесток хомот.
Но има нещо истинско, голямо,
което ни дарява мир и благодат –
едно другарско всеотдайно рамо,
една любов за целия ни свят.
С любов да съградим живота –
това е за човека мъдростта.
Минава тя през кръста на Голгота
и стига чак до Вечността.
© Радко Стоянов Todos los derechos reservados