ПОЕТ

                                          на Ясен Ведрин

В това безхаберие пошло и във безвремие

отвсякъде дебнат безскрупулно груби слова

и гроб ми копаят страха и недоверието,

а аз безимотно си „свиркам” - какво от това!

Какво от това, че отвсякъде стрелят със думи

и няма завършена мисъл, нито морал,

а някой нарича ме още красиво - безумец,

но горд съм, че нещо на всеки човечец съм дал!

На гладния - залък от моите стихове прашни,

на жадния - глътка живителна рима без грим,

на грешния - строфите остри, беззъбо опасни,

на слабия - ритъма свой, неустоим...

Не съм нито праведен, нито изобщо пък грешник,

а просто живея с венец безидейно трънлив,

че моите думи са думи безкрайно човечни!

Те - мои „чеда” - ме поддържат безжалостно жив!

Такъв е животът ми - сух и безприличен,

но още живея го страстно, безумно щастлив

и стихове пиша - незнаен, но сеизмичен -

а те си остават за мен - прерогатив!

Така е било и така „и во веки” ще бъде -

поетът се бори на своя словесен тепих,

възкръсва във времето - сам и безпътно забързан -

за да остави там вечнозапомнящ се стих!...