Пийвам си бира,
замислен за света,
с уста си свиря,
гледам във мига.
И що да видя във мига?
Там свряла се е вечността,
здраво хили ми се от кръга,
победила някак тленността.
Спирам аз да я погледна,
а тя все повече ми се усмихва.
Не мога тъй да я подмина,
душата някак зарад нея ще утихва.
Преляла от мъглата
тя спокойствие ми носи,
наслада за душата,
а това всеки от нея го проси.
Всеки иска да я притежава
тя в краката му да се прекланя
и безропотно да изпълнява
всяка заповед, главата си да скланя.
Това желание горещо
всеки иска го с вика,
но никой не поглежда вещо,
не иска да съзре в мига.
Защото тя скътала се е там
от погледи студени,
но когато поглед хвърля сам
виждам я с очи зелени.
Като пролет тя настъпва,
без ред и без посока,
бавно към мене пристъпва
сякаш в нея е потока.
И не само потокът е в нея –
там са и птици, и мушици,
дори и езерото с кея
от блоковете гургулици
Приютила в себе
като стихията природна,
огряла от небе –
душата нейна ми е сродна.
Блаженствено спокойна
тя пристъпва,
сякаш някаква богиня
към мене настъпва.
Стоя и немея
глътнал всякаква рима,
не мога да пея,
нека сърцето ми взима.
Но свърши моята бира,
ще лягам да спя,
няма веч кой да налива,
не мога и да свиря.
© Димитър Попов Todos los derechos reservados