Полимер

Непознати атоми танцуват
на брега на молекула.
От телата им изплуват,
мисли, думи в силуети.

– Искам нещо да ти кажа –
шепне плахо водорода.
– Добре, надявам се е важно –
му отвръща въглерода.

– В теб, усещам, пулсира живот,
който може да проникне в безкрая.
Прекосих светове и звезди необят
и мисля – открих те накрая.

– Какво те кара да мислиш така?
Нима единствен съм аз подходящ?
Това да не е просто шега?! –
отдръпна се диамантът искрящ.

– Ти можеш да правиш вериги.
С теб заедно ще направим плетка,
докъдето погледът стига
и така до първата клетка.

Завъртяха се по собствени орбити
двата атома, любопитни и търсещи.
Дали щяха да станат приятели
или да си останат самодостатъчни?

Въртеше се плавно полимерният скелет
като една безкрайна прегръдка
от атоми, намерили временен пристан,
докато в нещо друго бъдат превърнати.

Появиха се първите клетки,
появиха се първите твари.
Изредиха се видове – обичайни и редки.
Живяха, обичаха и един след друг изгоряха.

Не остана и една частица,
дори елементарен носител
на някаква малка искрица.
Единствено в тихия вакуум се рееха
думите:

„В теб, усещам, пулсира живот,
който може да проникне в безкрая.
Изгорих светове и звезди необят,
и мисля – открих те накрая.“