Полета спокойни, о някога бойни

Колко юнаци във вас легнаха,

и във вечността сладко заспаха? 

За какво те умряха? 

Полета безкрайни, полета страдални

Вий общ гроб сте на витязи незнайни,

място на гибел и съдби пропиляни,

но защо сте тъй чудни, омайни? 

Красотата ваша, тъй дивна, поля, 

не иде ни от залез, ни от зора,

нито хладният бриз и мъглата,

а от простичко полско цветче - макът. 

Китен, червен килим от цветя,

се стеле по безкрайни поля,

и се влива към вечността

като кръвта на тез, що презряха смъртта.