Понякога, когато ме превзема
сънят ми, ставам крехка и ранима,
и от сълзите на безкрайна зима
превръщам се в снежинкова поема.

Понякога, кога ли от какво ли,
смехът е само стъклени мъниста.
Едва опазвам светла и лъчиста
душата си. И римите си голи.

Понякога дори от тях се крия,
задръжте си го, казвам, благослова,
понякога сте капчица отрова
и черна, и нагарчаща магия.

Понякога съм толкова невеща,
на себе си дори съм непотребна,
отвсякъде спасения ме дебнат...
Но пак обичам... и летя насреща...