Понякога, когато ме превзема
сънят ми, ставам крехка и ранима,
и от сълзите на безкрайна зима
превръщам се в снежинкова поема.
Понякога, кога ли от какво ли,
смехът е само стъклени мъниста.
Едва опазвам светла и лъчиста
душата си. И римите си голи.
Понякога дори от тях се крия,
задръжте си го, казвам, благослова,
понякога сте капчица отрова
и черна, и нагарчаща магия.
Понякога съм толкова невеща,
на себе си дори съм непотребна,
отвсякъде спасения ме дебнат...
Но пак обичам... и летя насреща...
© Надежда Ангелова Все права защищены