Моя късна Есен, колко си добра!

                                  Връщаш в мен – Детето, в Златни времена...

                                  Вглеждам се в портрета на една Земя

                                  и тупти сърцето с нежност и тъга!

                                  Колко труд и хубост си вградила ти

                                  в изкласили ниви, в зеленчуков пир!

                                  Младите дръвчета са като моми –

                                  в шарени престилки сбрали плод любим.

                                  Пътят лъкатуши в китните селца...

                                  Кротко се заслушвам в песен на косач.

                                  Някъде в откоса, сигурно лежи

                                  Детството щастливо и брои мечти...

                                  С облачета бели те ще полетят

                                  в чуждите предели или в сбъднат сън!

                                  Ти, вълшебна Есен, имаш слънчев щит,

                                  че в Живота всичко да се вкорени!

                                  Затова обичам творчество с пастел –

                                  с лудите боички, с дарове – безчет!

                                  И сега, когато виждам твоят трон,

                                  с гордост се прекланям пред Земя и Род!