ПОРТРЕТ

              на Д.

Чертите ти са най-обикновени,

но с тайнственост,

която се изплъзва.

Опитвам се да я вградя в куплети,

но с рими тя не може да се връзва.

Изглеждаш прекалено прозаична –

не съзерцаваш,

не грешиш,

не губиш –

от мен изобщо си така различна,

че даже се страхувам да се влюбя.

Но как налучкваш –

или пък умееш

да подредиш с небрежна деликатност

по моя път,

със странности осеян,

разбърканите фигури шахматни?

Как винаги навреме ти успяваш

да ме спасиш от клопки спотаени

и като на шега обезвредяваш

полетата минирани пред мене?

Как безпогрешни начини намираш

да ме упътиш в правилна посока?

Ти може би си светофар пулсиращ

и мост надежден над река дълбока,

или си програмирано устройство,

което всеки ребус разгадава?     

Ти просто притежаваш чудно свойство –

не светиш, а леда край теб стопяваш...