Последните ми стъпки уморено спряха в билото,

оставили следи в забързания пулс на мои кръв и мисъл.

Безумния стремеж да покоря, да се превзема,

да слея връх и радост със небе и поглед към отвъдното,

върху което нямах погледа отсам.

Не срещнах съпротивата на хълма,

не ме възпря и ничия ръка, изплетена от клони.

Приеха ме като гостенка в изложбата на стар художник,

редил и в моя град с години зимни картини в бяло.

Дъхът ми се възпря, когато горе слях чрез мен оттатък и отсам!
Какъв художник! Какъв куратор само! Съвършенство!

Извиках се, за да напусна унеса, очите си да върна

и да напълня с тях най-малката си клетка с гледка.

Дали сте виждали как сняг гори, как върху бялото

се ронят алените искри на листа,

как есента със шум се слива с тихото от зима,

как разгадано се промъкват покриви на къщи,

скътали своя страх от размисли,

прихлупили невъзможното движение

във тежестта на времето от плаха сянка,

с единствената мисъл да въздъхнат през комина

с разказ за останалото лято в дървата за камината?

В скалата свършва приказката. Стената й отмерва ехото

от виковете на дърветата, усетили полъха на здрач.

От гърбицата на баира слиза път,

пързаля се в шейна успехът от днешната му работа.

Вратите приютяват с влизане умора от дела.

Разпалват огъня, за да си правят чай, ръцете на жена.

В прозореца на светлината драскат сенки от скала,

полекичка прилягат в стрехите на къщите,

прегръщат се и топлят в скута си две малки кучета.

Докоснах се със слух до шумоленето от дишане,

с очите влязох в свят, населен с радост, че живея.