Последните ми стъпки уморено спряха в билото,
оставили следи в забързания пулс на мои кръв и мисъл.
Безумния стремеж да покоря, да се превзема,
да слея връх и радост със небе и поглед към отвъдното,
върху което нямах погледа отсам.
Не срещнах съпротивата на хълма,
не ме възпря и ничия ръка, изплетена от клони.
Приеха ме като гостенка в изложбата на стар художник,
редил и в моя град с години зимни картини в бяло.
Дъхът ми се възпря, когато горе слях чрез мен оттатък и отсам!
Какъв художник! Какъв куратор само! Съвършенство!
Извиках се, за да напусна унеса, очите си да върна
и да напълня с тях най-малката си клетка с гледка.
Дали сте виждали как сняг гори, как върху бялото
се ронят алените искри на листа,
как есента със шум се слива с тихото от зима,
как разгадано се промъкват покриви на къщи,
скътали своя страх от размисли,
прихлупили невъзможното движение
във тежестта на времето от плаха сянка,
с единствената мисъл да въздъхнат през комина
с разказ за останалото лято в дървата за камината?
В скалата свършва приказката. Стената й отмерва ехото
от виковете на дърветата, усетили полъха на здрач.
От гърбицата на баира слиза път,
пързаля се в шейна успехът от днешната му работа.
Вратите приютяват с влизане умора от дела.
Разпалват огъня, за да си правят чай, ръцете на жена.
В прозореца на светлината драскат сенки от скала,
полекичка прилягат в стрехите на къщите,
прегръщат се и топлят в скута си две малки кучета.
Докоснах се със слух до шумоленето от дишане,
с очите влязох в свят, населен с радост, че живея.
© Калина Костова All rights reserved.
Красива идея, красиво стихотворение!
като малка импресия. с много обич, Калина.