Със вятъра бягах така, без посока,

препусках със дивите бели коне...

Съдбата чертаеше път без посока,

а времето бърза... Не иска да спре.

Почакай ме. Моля те. Много съм бавен.

Виках във нищото. Стенех на глас...

Животът препускаше, аз изоставах,

но нямаше кой да ме чуе тогаз...

Настигна ме нейде по пътя старица,

протегна ръка, представи се тя...

Поех коравата нейна десница,

просто ми каза: ,, Аз съм Смъртта".

Поехме със нея по пътя безкраен,

запитах се: ,, Боже, какво е това?"

А тя ме погледна студено и каза:

,, Ти не разбра ли? Аз съм Смъртта".

Изтръпнах повярвайте. Просто не вярвах.

Започнах да крача бавничко аз...

,, Дано ме остави... Дано си замине..."

Повтарях си тихо със немощен глас...

В ума ми изникнаха много въпроси.

Спомних си тъжни и хубави дни...

Но ето че пътят безкраен се свърши.

Останахме двама със нея сами...